Рубриката се поддържа с конкурс на
       Национален фонд „Култура“

         Книгата на Емил Христов „Аквариум” се вписва в съвременното търсене на „органични форми” и видове (Николай Атанасов; Димитър Кенаров) като естетика на алегоричното и фигуративно дълбаене. Заглавието на стихосбирката носи реминисценция с важен за 90-те дебют – „Лапидариум” на Георги Господинов, въпреки че двете книги действат по противоположен начин: „лапидариумът” чрез каменните твърди състояния на поетичния пробив, докато „аквариумните” преживявания са аморфни, изтриващи постоянните очертания на телата и предметите, разклащащи и размиващи границите между „аз” и другите. Въпреки възможните аналогии, които могат да се правят както с контекста, така и с конкретни топоси и реалии – това е поезия на изолираната красота, на хармоничното упоение между наблюдаван обект и наблюдаващ субект, на безмълвието в декоративната водна среда.
         Пределно видимият свят на Емил Христов е и труднопропусклив за външни взаимодействия. Отвън -навътре в него проникват погледът и неоновата светлина; отвътре се спотайват редки видове („Белуга”, „Медуза”, „Мелания”), микроскопична плячка (“Джунгла”, „Планктон”), пипала на екзекутори („La Pera Orale”, „Акустика”), поддържащи своя специфична динамика, която може да бъде проследена само след много съсредоточено наблюдение. Аквариумът осигурява добре поддържани места за живеене, но поставя редките видове в изолация, в стъклени кутийки, в изкуствена среда, за да им се наслаждава или да ги изучава [„и чувствата,/ плътно завинтени - / бонбонено розови, жълти и сини,/ прецизно дозирани/ според симптомите.” – “Аптечка”]. Тази изолация дава елегичния тон на част от стихосбирката, която е тъкмо на този поглед-отвън през дебелото стъкло, която не дели, а само допълнително залепва зрящ и зримо. Залепяне, което опакова зрящият в друг невидим аквариум [„Във витрината от въздух/ срещу витрината от стъкло” – „La Pera Orale”,]. И прави трудно откриваем субектът на изказ – дали той е вътре в аквариума от страната на редките видове, или е в меланхолния поглед на аквариста. Вероятно той не е „потопен” изцяло в коя-да-е от двете позиции, а е по неограничимото тяхно засрещане по ръба на дебелото стъкло.
         Това стъкло е и оптика, която открива вътре в „Аквариум” онези малки неща, невидими с просто око, свят на фотони и на планктони, най-дребните единици в светлината и хранителна верига, които организират и засищат последвалите еволюционни звена.
         [„Тук, в началото/ на хранителната верига/ е като края на света:/ умалени и множествени,/ когато не свършим в устите/ на рибите, засияваме/ със собствена светлина.” – „Планктон”]. „Плактон” като последно стихотворение демонстрира разслоеното, етажираното дъно на книгата, събиращо дъната на другите произведения – светлината, хищничеството, колапсът на едно клетъчно равнище. Еротиката идва в счупването на стиха, като безобидното пояснение „на рибите” не снема подозрението и сплитането на възела между края на света и „свършването”. Епифанията на собственото светене започва едва след този свършек или отвъд него. Колапсът на клетъчно равнище си остава колапс, независимо от минимализираните мащаби. Устата като място за край, смърт, наказание. Така e и в „La Pera Orale” – средновековен уред за мъчение и убиване на еретици, като фигурата на музейния уредник и екзекутора опасно се приближават през оста на времето. Този, който е държал инструментите за инквизиция в миналото, в настоящето е техен охранител зад стъклените покрови на витрините. Този, който е свределът, шилото, тирбушонът, самият метален уред за смърт е поетическият аз, наливащ се със страх и кръв и преминаващ по пограничните територии. Еротизмът в книгата припознава в местата на мъчение естетика, която поетиката оформя в прецизни изкази –жестове, които се движат между сребърните шипове и разцъфването на „оралната круша”; между цветята и наточената брадва („Акустика”).
         Заличените дистанции на времето и спиране на неговата събитийност не са само музейни или аквариумни измерения (светът като малък аквариум, свиването на глобуса в играчката „Water globe”), тях можем да наблюдаваме и във „фотографиите”, запечатани в стихосбирката. Замръзването става чрез дистанцирането от настоящето, наблюдаването му отстрани като нещо безвъзвратно изчезнало, стопено, губещо се („Бунгало”). То е в типичното за тази книга висене в безветрие или безвремие, което обаче е времето на най-голяма прозирност, когато лъчите падат перпендикулярно, когато предметите не хвърлят сянка и за да продължи това висене придвижването не трябва да става нито много бързо, нито много бавно („Подводница”). Това висене насред „помежду-то” е запечатано съвсем ясно в „Амфибия”. Амфибията е земноводно, което може да обитава както сухоземна, така и водна среда, но в едноименното стихотворение тя е „напълно непригодна за сушата, за водата/ в един-единствен кадър се подиграва и с двете”.
         Стихотворенията на Емил Христов висят подобно на самоубийцата, заснета в кадър между сушата и водата, еднакво непригодни и за двете, готови да се подиграят на всяко застопоряване, засядане, приемане на строги очертания. Тази подигравка със статиката не оставят книгата на нивото на печалното, а напротив, тя е способна с лековерност да се оставя на ведрото и щастливо приемане на заобикалящата среда, на бълбукащото веселие („Бунгало”, „Радост”, „Бронзов тен”, „Медуза”). Така че никога не знаеш какъв ще е следващият кадър.
         „Аквариум” е свят под водата, залят от прецизни форми, които на места търсят класически съдове да налеят своята неонова ултрамодерност. Позицията на читателя, на свидетеля, на страничния наблюдател може да избере да гледа отстранено рибешката безмълвност, мехурчетата без кислород, екзотиката на подводните обитатели или да влезе в динамиката на наблюдаващ - и- наблюдавано, на гледане отвътре на аквариума, на светене във вода.

---

   Емил Христов. Аквариум. Изд. „Макрос”. Пловдив, 2008