В контекста на днешната българска литература поредицата „Поетики“ подчертано успява да открои нови почерци, нови „пробиви“, нови авторски гласове. Това го потвърждава и стихосбирката „Така ми е". Книгата на Бояна Петкова фокусира в себе си всички черти на доброто съвременно писане, на пристрастеност, както към думите, така и към опразването на техните места, освобождаване от присъствието им. Един прочит на вписване на Бояна Петкова в последователността от поетически книги на Елица Великова, Мария Радулова, Надежда Радулова, Галина Николова, Мира Душкова през призмата на сетивно- еротичния, телесния, нарцистично- описателния език, би явил не малко от границите на този дебют. В същото време подобно съполагане, което по принцип причинява алергични реакции в литературното поле, ще остане „силово“ спрямо страстта по автономия, отделеност, дистанция в „Така ми е“.
        „Long distance“ е заглавие от стихосбирката, което предопреждава, че всяка заедност, всяко съ-присъствие и опит за слепвания, ще ни пречи. Другият ще бъде измислян и въобразяван от разстояние: „харесва ти/ да ме измисляш/ без да ти преча/ с присъствие" (long distance). И това разстояние нараства, наслагва, натрупва се пропорционално на растящото желание: „докато ме излющваш/ от натрупаните разстояния, за да провериш/ дали съм още същата" (opium fields forever); „трябва да се преселя на друга планета/ за да те няма/ не е никак практично" (непрактично). В потребността от „нямане“ на другия не се крие деформация на желанията, на ампутация на сърцата, животът все още се предпочита „а ла Холивуд“, но щастливият край не е в завръщането в Итака, а в самото знаене, че някой в Итака те чака. Потребността от отсъствие, е потребност от „поникване“ в очакващия друг, такава загуба на близкото и превръщането на близкото в невъзможна далечност, е единственият начин да съществуващ в някой като негова любовна обсесия. Несравнимо по- голяма всеотдаденост е намерена към отказания обект на въжделенията, отколкото към отдаващия ти се любим.
        Неосъществимостта на любовта и човешката самота се крие и в редовете на други стихотворения: "представи си/ учудването ми/ когато/ се събуждам сутрин/ и те има/ наистина ли може" (наистина ли може); „трябва да ме има някъде/ щом ме чакаш“ (стопля се вече). Но най- любопитен и концептуално важен е може би последният текст от „Така ми е"- "докато те няма". Особеното отсъствие-в-отсъствието е страшно с липсата на съзнание за увеличаване на от-стоянието. Както в един класически любовен триъгълник героинята принадлежи на някакво (нечие) отсъствие, което от своя страна принадлежи на друго отсъствие. Но и това не е всичко. Съперницата е бавно и внимателно почиствана, избърсвана, изпирана от миналото на мъжа, отстраняване като „помен“ („като помен/ защото никак не искам/ когато се върнеш/ отсъствието й да те уплаши“). Такива движения „с пинсета“ извършват наистина едно разнищване на емоционалните взаимоотношения, регистриране на мъчителността в общуването между "аз" и "ти". Със сигурност екзистенциалната болка, в която аза се включва, говори, че инструментариумът на тази поезия не е постмодерен, тази поезия забравя да се самонаблюдава, самотеоретизира, иронизира и играе със собствените си граници. Тази поезия не иска да се движи и променя до безкрай, напротив, става дума за обездвижване, времето кротко е спряло, за да се извърши една естетическа медитация върху миналото, паметта, самотата, отсъствието. Обездвижване в застинали фотографии: „Изпрати ми снимка,/ Мария,/ и на гърба напиши/ няколко думи,/ че си добре/ и ме чакаш..." (in memoriam). Свръхцветни снимки, пораждащи детайли, изтъкващи и запаметяващи едно овещнено всекидневие. Снимката е поредното въобразяване-очакване, лабораторно разкадроване на времето, така че лесно да се погълне другия: „аз съм тази/ която разфасова времето/ като пиле/ с най- дългите/ най-тънките/ пръсти/ в сребро целите/ на малки хапки/ аз съм самото съвършенство, бейби,/ а ти си моята гала вечеря“ (в света на малките залци).
        Сетивната метафорика „отелесява“ текста, слепва тяло и поезия, така че удоволствието от доброто писане се превръща във физическа наслада, „настръхване“: „това е поезия/ казва тя/ и настръхва/ цялата" (кибрит). Самото заглавие на стихосбирката настоява за такова срастване на автор и текст. „Така ми е"- в смисъл на ето, това е моята поезия и и така всъщност "ми е", така стоят нещата с мен, аз съм именно това. Не че става въпрос за имплицитно съдържащ се автобиографизъм, а за разглеждане на поезията като писане през собственото тяло. Опит за изписване на един живот, в който „душата” на авторката не се саморазголва, изпадайки в романтики, а напротив, увеличава маските си. Друго живеене, създаване на двойници, без които няма как да про-видим „как ни е”. „Входът” към стихосбирката на Бояна Петкова е подобен експеримент, изкуствено про- виждане, усвояване и конструиране на ново око: „да си разменим очите/твое за мое/ кафяво за кафяво/ никой няма да забележи/ но ние/ -може би-/ внезапно/ ще прогледнем” (експеримент). „Внезапното“ двойно проглеждане в резултат на прецизно напътстван експеримент, разбира се, съвсем не е „внезапно“, т.е. странични ефекти няма, всичко в „Така ми е“ е под пълен контрол. Опит не да се създаде общо тяло, нито пък другият да се използва за „резервни части“. А отново да се внесеш, да посееш себе си в останалите, да превърнеш себе си в зараза, вирус, обсесия. И всичко това не става в никакъв случай „внезапно“, моето въ-образяване става през прецизна оптика, случайните излишества са внимателно избърсвани. Така “входът” силно се затяга към “изходът” като една увеличителна леща, за да се разчете стиха „избърсвам очите й от огледалото” като поредното контролиране на проявените проглеждания, контролиране на „внезапно“ възникнали очи.
        В книгата на Бояна Петкова отговорът на въпроса „как ми е“ не е приблизителен, не ми е долу- горе “така”, а ми е “точно” така, защото след всичките “експерименти”, “пинсети”, претегляния на “капсулите”, управляване на „дистанциите“, колебания не могат да възникнат. Само има един страх, че когато някой “разфасова времето като пиле”, може баба му, още когато го е плела това време, да е изпускала седмите бримки: „бабо/ когато си плела времето/ си изпускала/ седмите бримки/ затова пуловерът на живота ми/ има тъжни дупки” (неделя). Но и тогава винаги ще съществува вярата в аварийните изходи.

---

Бояна Петкова. Така ми е. Изд. „Жанет-45“. Пл., 2007 г.

Съвместна публикация на „Литературен клуб“ с „Литературен Вестник“!