Със сборника „Неслученият канон. Български писателки от Възраждането до Втората световна война” Милена Кирова продължава едно усилие, започнато през 90-те по запълване и конструиране на „(не)случилия се канон”. Теоретичните постановки на постструктурализма, деконструкцията и феминизма обръщат поглед към маргиналните пространства, позволяват преосмисляне на опозициите запад-изток; център-периферия; мъжко–женско. В полето на литературната наука това позволява консервативните понятия класика и традиция да се подменят с идеята за канон. Канонът преобръща разбирането за естествеността на литературноисторическия процес, за да го постави като социално конструиран, свързан с политики и битки при налагането на школи, автори и творби. Така през 1979 г. на световната сцена излиза сборникът със симптоматичното заглавие „Английската литература: отваряне на канона”. Той подема именно тази стратегия по отваряне, разглобяване, демистифициране и деконструиране на класическите списъци, целяща да включи в университетските програми „липсващите” имена.
        В българския контекст М. Кирова, М. Николчина, А. Личева, Д. Камбуров и др. отварят канона през термина женско писане, както с оглед на женската литературна традицията [Д. Габе, Е. Багряна], така и устремени „със стрела в сърцето на настоящето” да разпознаят онези женски гласове и почерци през 90-те, които поставят начала, градят континуитет и се включват в динамичния диалог на времето.
        „Неслученият канон” концептуално е изработен през постструктуралната теоретична призма и исторически продължава задачите, набелязани от българското литературознание след 1989 г., по моделиране на алтернативни места от канона. Теоретичният парадокс при подобна книга може да се обясни с една популярна илюстрация: когато Т. С. Елиът подрежда своите визии за традиция - индивидуален талант и постулира белезите на зрелия класик, В. Улф се пита „възможна ли е традиция на майките?”.
        М. Кирова в предговора на този сборник предлага три стратегии за отваряне на канона за жените. Тези три стратегии са: вписване на жените в съществуващата традиция чрез запълване на липсите, създаване на алтернативен женски канон и правене на политопичен канон, който да деконструира самата бинарна опозиция мъжко-женско. „Неслученият канон” паралелно използва потенциала и на трите стратегии. Сборникът включва двайсет и пет опита на осемнайсет автор(к)и, които огъват наложения литературно -исторически разказ, отваряйки пространство за литературата, писана от жени. Първата стратегия предполага ретроактивен исторически и теоретичен поглед, който оглеждайки традицията изобличава механизмите, които не са допуснали или са изличили женските гласове. Тя изисква съпротива срещу националното митостроителство и срещу научните конвенции, който са контекстуално конструирани, но са представени като „извечно” действащи. Пре-изобретяването на канона изисква разрушаване на подобни научни митове – жените пишат само поезия и то в регистрите на сантименталното, но не умеят да пишат проза; жените не умеят да манифестират своите търсения, а се прикрепват към школи и течения, постулирани от мъже; жените трябва да следват онези теми и мотиви, определени от мъжете като типично женски. Или как Пенчо Славейков отваря фикционалния канон от „Островът на блажените” за жени, но и как той изобретява женското писане, като превръща Мара Белчева в ехо, което да повтаря репетативно неговата програма [М. Кирова: „Мара Белчева, или изборът да бъдеш Ехо”]. Канонът като универсална структура извежда на преден план в публичното пространство универсалните мъжки ценности, сред които женското е четено в позицията на изключение или екзотика. За да бъдат забелязани от универсалната традиция, жените трябва да признаят нейната нормативна функция. Тезата на К. Станева от текста „Жените писателки през Възраждането” е конструирана тъкмо върху този парадокс: жените трябва да подражават, за да практикуват и установяват себе си. Те трябва да следват мъжките образци, които обаче през Възраждането „превеждат” западноевропейските модели, изпадайки в позицията на двойна „сянка”.
        Чрез сборника може да се проследи как историята на женската литература минава през фази, сходни с историята на феминизма: първоначалното еманципаторско усилие жената да бъде като мъжа, субект с равни права, последвано от желанието да й бъде признато различието, собствената уникалност, жената да бъде видяна като другото, алтернативно пространство, до възможността жените да изобретяват и пораждат собствени традиции. Така на жените им е отказано правото да изобретяват жанрове, да бъдат първите, а до тях е необходимо да бди някой ангел на историята в лицето на любим, брат, редактор, издател, който да ги ориентира и провежда през традицията, насочвайки ги от какво мъжкия ред има нужда и какво се очаква от женското писане. Според М. Кирова разпознаването от канона на образеца Багряна като „автентичния” женски глас е свързано с улавянето от страна на поетесата на „вече започналия да се осъзнава като културна потребност (пореден) популярен модел на представите за жена творец.”(с. 26). Една от целите на този сборник е да се опита да разтвори установения наратив около двойката на Багряна-Габе, като хвърлящ плътна сянка и пречещ да бъдат включени в канона други женски имена. Той изследва през микро- наративи пропуснатите, загърбените, забравените женски имена, като ги събира и назовава в един алтернативен канон, но и критически и рефлексивно изследва причините на това загърбване. Защо публицистиката на Екатерина Каравелова, която е призната в своето време и високо оценена от водещите критици, потъва с времето? [Илиана Павлова, „Екатерина Каравелова. Занятията за ума и стратегиите за сърцето”] Отговорът се основава на мита за несводимото обвързване между жените и политиката, поради което властовите проблеми не се предполага да са в компетенцията на „нежния” пол, а следователно и каноноформиращата политика е мъжка работа. Тази сложна динамика в предписването и нормозадаването на алтернативните места на женското, като ясно очертани от мъжките стереотипи, може да се види и през историята, която извежда Инна Пелева в „Български писателки – формули на неуспеха”: „Да не говорим, че се занимава с политика [Фани Попова-Мутафова]... достатъчно сериозно, за да бъде съдена за това от новия режим след 9.9.1944. Т.е. въпреки че проповядва необходимостта жената да бъде (като) жена, отново и отново е жена, която е (като) мъж.”(с. 161). Първата стратегия по отваряне на места за жени в наличния канон е свързана и с „проправянето” на слепотите и травмите, чрез които достъпът на жени е открит, но само временно, след което те са отново изличени като повтарящи, рециклиращи или паразитиращи над „истинската” литература. Така всяка една от статиите може да се види като изследваща едно изключение, един частен случай, един пример, в който традицията и жените влизат в различни динамики и политики, но резултатът, който времето извежда е потъването в анонимност на женските имена.
        Но „Неслученият канон” реално осъществява и втората стратегия по конструирането на един алтернативен женски канон, който да прави паралелен прочит на втвърдената структура на литературната традиция. В този канон конститутивните имена до Втората световна война са: Станка Николица Спасо–Еленина, Елена Мутева, Карамфила Стефанова, Ирина Бачокирова [Иван Радев], Екатерина Каравелова, Лора Каравелова [Албена Стамболова], Екатерина Ненчева [Амелия Личева], Ана Карима [Радослав Радев], Мара Белчева, Евгения Марс, Вела Благоева [София Ангелова], Елисавета Багряна, Дора Габе, Фани Попова-Мутафова [Инна Пелева, Кристина Йорданова, Огняна Георгиева-Тенева], Анна Каменова [Милена Кирова, Татяна Ичевска], Магда Петканова [Албена Вачева], Весела Василева [Людмила Малинова], Пенка Цанева- Бленика [Милена Цанева]... Подобен списък естествено е неизчерпателен, но неговото разнообразие е показателно за усилието да бъде направен многомерен разказ. Въвлечен е изследователският опит както на утвърдени литературовед(к)и, така и на млади автор(к)и, като всички те правят своя детайлен прочит, своята микро-генеалогия на женските почерци, размествайки обичайните разкази. Или пък да покаже непознати страни на познати лица [Калин Михайлов. „Между „детинското” и детското. За религиозните мотиви в лириката на Дора Габе”]. Съставителката на сборника провижда в тази втора стратегия за алтернативен партикуларен канон опасността да се маргинализират женски гласове, бидейки затворени в едно отделно пространство, което не подрива, а поддържа „мъжкото господство” на традицията.
        Утопичните хоризонти на книгата се отварят вече към третата стратегия - по един политопичен и полифоничен канон, който признава различни редове, множеството успоредни истории. Политопичният канон умее да бъде едновременно фокусиран върху различието, но и да произвежда парадигми, без да си служи с аксеологически маркирани двойки на високо-ниско, мъжко-женско, център–периферия, чрез които женските имена са принудени да бъдат обслужващи и съпътстващи големия наратив. Маргиналността на женското писане спрямо каноничните структури е многократно теоретично коментирана, като тази книга се стреми да направи крачката към едно многоизмерно вписване на имена и почерци. „Иначе казано, борбата за реформиране на канона трябва да започне от борбата за нови подходи към идеята за литературна история. На първо място тук, според мен, биха могли да попаднат усилията по разграждане на традиционната монолитност, по пренаписване на „Българската литературна история“ като констелация от литературни истории, всяка от тях съсредоточена в свой кръг от автори, проблеми и теми. В подобен възглед, разбира се, няма нищо ново, той вече започна да се прокрадва и в практиката на българското литературознание, но ми се струва важно да подчертая неговата връзка с борбата срещу склерозата на канона. Създаването на „малки“ или „частни“ истории, плурализмът на историческия модел ще възпита по нов начин способността да се мисли (и употребява) канонът.” [Милена Кирова, „Канонът и неудобствата от него”, в. Култура – бр. 43, 2008].
        „Неслученият канон” е успешен и като част от по-общия проект на Милена Кирова по огъване на българския литературен канон и съпротива срещу неговата петрификация. Проект, според който пред българското литературознание възникват нови хоризонти и реални задачи – те трябва да динамизират полето и да възкресят желанието по измисляна на нови топоси, нови истории, нови модели. „Неслученият канон” сякаш идва, за да посочи сред леността на актуалния литературоведски контекст, че има още много да се върши и битките за канона реално зависят от усилията, които се полагат в настоящето.

---

Неслученият канон. Български писателки от Възраждането до Втората световна война., съст. и ред. Милена Кирова. Изд. „Алтера/Делта Ентъртейнмънт“. С, 2009 г.